Сключването на споразумение не е право на обвиняемия
Сезиращият съд привежда аргументи, че „в нито един случай съгласието на един подсъдим не е условие за упражняване на право или дори за фактически действия от страна на друг подсъдим“ и че подобно съгласие не е conditio sine qua non за надлежното осъществяване на правосъдието. Споразумението е определено като едно от признатите от закона правни средства, чрез които подсъдимият защитава интересите си и упражнява конституционното си право на защита, а обуславянето му от съгласието на останалите подсъдими и техните защитници води до невъзможност за прилагане на обсъждания процесуален институт. Обосновавайки искането си, сезиращият съд твърди, че чл. 384, ал. 3 от НПК „унищожава самата същност на споразумението като правно средство за защита на подсъдимия“ и същевременно „ограничава възможността на прокурора да поддържа обвинението“.
Според Конституционния съд сключването и одобряването на споразумение в хода на наказателното производство не е право на обвиняемия, още по-малко основно, защото то не е гарантирана от закона възможност за поведение на оправомощено лице, на която кореспондира задължение, в случая на държавен орган. То е само правна възможност, своеобразен законен интерес на обвиняемия в рамките на наказателния процес, която предполага прокурорът по своя инициатива или по инициатива на защитника да участва в постигането на съгласие за споразумение, а съдът да одобри споразумението, ако не противоречи на закона и морала.
Конституционната юрисдикция отчита, че в случая се иска не обявяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 384, ал. 3 от НПК или на част от нея, а на един от елементите на използвания в нея обобщаващ израз „всички страни“, т.е. лицата, изпълняващи функция по обвинение или защита, изчерпателно изброени в чл. 253, т. 2 от НПК. Приведеният от сезиращия съд довод per argumentum a fortiori – че ако Конституционният съд е компетентен да прогласи за противоконституционна разпоредбата в частта страните в процеса, може да го направи и за елемент от нейното съдържание – не може да бъде възприет, освен ако не сме в хипотеза на съответно на Конституцията тълкуване на закон, защото това не би било тълкуване на Конституцията, а нормативно тълкуване на закон, което е правомощие на върховните съдилища. Именно върховните съдилища – при констатиране на противоречива или неправилна практика – разполагат с правомощие за абстрактно тълкуване на закон, за да осъществяват върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Освен това конституционната юрисдикция няма компетентност нито да замества волята на легислатурата със свое решение на базата на конкретни факти по едно наказателно дело, нито да дава указания каква правна уредба да приема. Конституционният съд контролира съответствието на закона с Конституцията, а за неговото правилно тълкуване и прилагане от съдилищата са предвидени инстанционният съдебен контрол и тълкувателните актове на върховните съдилища. С оглед на изложеното поставеният от сезиращия съд проблем не е в съответствието на оспорената законова разпоредба с Конституцията, а в нейното тълкуване и прилагане от съда по делото, по което е постигнато споразумение, когато има повече от един подсъдим. С такива аргументи Определение № 11 от 10.10.2024 г. на КС на РБ по к.д. № 25/2024 г. отклонява искането на 16-и състав на Софийския градски съд за установяване на противоконституционност на чл. 384, ал. 3 във връзка с чл. 253, т. 2 от НПК.