Арестът като присъда : Как се подменя правосъдието с показност
Когато мярката за неотклонение се превърне в инструмент за натиск, а не за защита на обществото.
В България временният арест често се използва като символ на „бърза справедливост“. Обществото аплодира кадри с белезници, без да дочака съдебен акт. Но между правото на обвиняемия и жаждата за наказание има дълбока пропаст.
Мярката „задържане под стража“ е уредена в чл. 63–65 НПК - тя е изключение, не правило. Изисква се „обосновано предположение“, че лицето е извършило престъпление, както и реална опасност от укриване или извършване на друго престъпление. В теорията това изглежда ясно. В практиката - често арестът се превръща в най-силното оръжие на държавата срещу гражданина.
Журналистическото разследване на Mediapool от 24 октомври 2025 г. („Арест вместо присъда. Наръчник за мачкане на обвиняеми“) очерта тревожна тенденция – прокуратурата и съдът използват предварителното задържане като форма на „наказание преди присъда“. Примерите с Десислава Иванчева, Явор Златанов и Благомир Коцев не са просто медийни сюжети, а симптом на системен проблем: подмяната на процесуалната мярка с морална присъда.
Последният случай с кмета на Варна, Благомир Коцев, показва още по-ясно деформацията на системата. Съдебният състав, разглеждащ неговата мярка за неотклонение, не е бил единодушен. Един от съдиите – Андрей Ангелов – изрази особено мнение, че задържането е прекомерно и че по-леката мярка „подписка“ би била достатъчна (виж Mediapool, 16 октомври 2025 г.)
В интервю за DarikNews адвокат Ина Лулчева – защитник на кмета Благомир Коцев – разкрива детайли за условията, в които той е държан: килия без светлина, насекоми, липса на вентилация и достъп до книги или преса. По думите ѝ, това е „най-ужасният затвор у нас“ и престоят там представлява унижение и психическо насилие, несъвместимо с презумпцията за невиновност.
Той постави под съмнение аргумента, че съществува реален риск Коцев да извърши друго престъпление, и посочи липсата на доказателства по някои от твърденията. Това особено мнение е сигнал, че дори вътре в съдебната система има усещане за несъразмерност и натиск.
Според нея държавата „наказва преди съда“, като чрез условията на ареста се внушава вина. Този аспект на задържането – не само юридически, но и човешки – показва защо мярката „задържане под стража“ трябва да остане крайна и строго контролирана.
Показателен е и случаят с Петър Харалампиев, бивш председател на Държавната агенция за българите в чужбина. Той беше арестуван през октомври 2018 г. и остана в ареста над седем месеца, преди да бъде освободен срещу гаранция през юни 2019 г. Делото срещу него е внесено в съда през септември 2020 г. и започва по същество през януари 2021 г., като към настоящия момент няма публично обявена влязла в сила присъда. Независимо от изхода на процеса, продължителното задържане се отрази тежко върху личния и професионалния му живот - поредно доказателство, че арестът в България често действа като фактическа присъда, преди съдът да се е произнесъл.
Европейският съд по правата на човека в делата „Илиев срещу България“ и „Шишков срещу България“ нееднократно е подчертавал, че продължителното предварително задържане без ясни мотиви нарушава чл. 5 от Европейската конвенция.
В други европейски държави (Испания, Австрия, Гърция) съдебният контрол върху продължаването на ареста е строго регламентиран и времево ограничен. В България обаче, според последния доклад на Съвета на Европа (HUDOC EXEC), продължителните задържания остават сред най-честите нарушения, констатирани от ЕСПЧ.
Така се ражда опасният феномен на „публичния арест“ - кадри от полицейски акции, придружени от обвинителни изявления и внушения за вина. Това не е правосъдие, а социален театър, в който държавата играе ролята на съдия и палач едновременно.
Този модел на използване на задържането като символичен акт, а не като строго процесуална мярка, не се изчерпва с отделни казуси. Той се проявява и при публично значими фигури, където ефектът върху общественото възприятие често предхожда и дори измества съдебната преценка.
Показателен в този контекст е и случаят с бившия министър-председател Бойко Борисов, който беше задържан за 24 часа през март 2022 г. по реда на Закона за МВР. Арестът беше широко отразен публично, съпроводен с изявления и визуални кадри, които предхождаха какъвто и да е съдебен контрол по същество. Впоследствие прокуратурата не внесе обвинителен акт, а съдът не се произнесе с осъдителен съдебен акт по случая.
Независимо от политическия контекст и обществените реакции, този казус поставя същия принципен въпрос: може ли лишаването от свобода да се използва като инструмент за внушение на вина, при липса на последваща съдебна оценка. От правна гледна точка случаят илюстрира риска от превръщането на задържането в самостоятелно санкционно действие – дори когато формално се прилага в рамките на закона.
Точно тук се разкрива системният проблем: когато арестът се случва „пред очите на всички“, но правната отговорност не достига до съдебна фаза, общественото възприятие остава наказателно, а правният резултат – празен. Това подкопава доверието както в наказателния процес, така и в принципа на презумпцията за невиновност.
Арестът е тежка мярка за неотклонение. Той трябва да бъде последно средство - не инструмент за мачкане, не сигнал към обществото, че някой „плаща“. Всеки юрист, който уважава закона, знае, че справедливостта не започва с белезници, а с доказателства.
Задържането трябва да бъде контролирано, мотивирано и пропорционално. Прокуратурата е длъжна да доказва необходимостта от арест при всеки етап на продължаване. Съдът - да защитава не само интереса на обществото, но и достойнството на обвиняемия. Това е същността на правовата държава.
И ако обществото очаква зрелище, професията на адвоката напомня: правото не е сцена, а щит. Щит за всеки, докато вината не бъде доказана с влязла в сила присъда.
КОМЕНТАР
Когато дори съдия излиза с особено мнение, това е сигнал, че механизмът на задържането не служи на справедливостта, а на страха. Правото на защита започва не в съдебната зала, а в първите часове след задържането. Там, където мълчи законът, адвокатът трябва да говори - ясно и твърдо. Първа публикация - 28102025