Човешкото достойнство в ареста и мярката на обезщетението: защо държавната отговорност не трябва да бъде избирателна
Арестът е временна мярка за ограничаване на свободата - нищо повече.Задържаното лице може да бъде обвиняемо. Може да бъде подсъдимо. Може дори по-късно да бъде осъдено. Но през цялото време то остава човек - с достойнство, телесна неприкосновеност и право да не бъде подлагано на жестоко, нечовешко или унизително отношение.
Повод за този коментар е публикуваната информация, че Административен съд – София-град е присъдил обезщетение на Биляна Петрова за неимуществени вреди, претърпени по време на задържането ѝ в столичния арест на ул. „Майор Векилски“ №2. Според публикацията обезщетението е срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерството на правосъдието.
1. Лишаването от свобода не означава лишаване от достойнство .Това е основният правен и морален въпрос.
Държавата има право да задържа лица при наличие на законови предпоставки. Но тя няма право да ги поставя в условия, които унижават човешкото им достойнство.
Чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека забранява изтезанията, нечовешкото и унизително отношение. Това е една от най-силните гаранции в европейското право - тя не е пожелателна, не е декоративна и не зависи от това дали лицето е „симпатично“ на обществото.
Проблемът с условията в местата за задържане вече не е само национален въпрос. Практиката на Съда на Европейския съюз показва, че рискът от нечовешко или унизително отношение може да бъде основание дори за отказ от изпълнение на европейска заповед за арест - ясен знак, че стандартът на третиране в арестите е въпрос на доверие в цялата европейска правна система - източник .
Става дума за решение на Съда на ЕС от 4 юни 2026 г. по съединени дела C-722/23 и C-91/24, Rugu and Aucroix, постановено по повод отказ на белгийски съдилища да изпълнят европейски заповеди за арест, издадени от Румъния и Гърция, поради риск лицата да бъдат изложени на нечовешко или унизително третиране при задържане.
Същият принцип е въведен и в българското законодателство. Чл. 3, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража предвижда, че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отношение.
2. Лошите условия в ареста не са „неудобство“, а възможно нарушение на основни права. От публикацията се вижда описание на условия, които, ако са установени по делото, излизат далеч извън границите на обикновен дискомфорт: влага, мухъл, течове, прах, насекоми, лоша хигиена, липса на достатъчно въздух, неработеща вентилация, неадекватни санитарни условия. Тук не говорим за хотелски стандарт. Говорим за минимален човешки стандарт. Арестът не е длъжен да бъде удобен. Но е длъжен да бъде годен за човешко пребиваване. Когато държавата постави задържано лице в среда, която води до физическо страдание, психическо пречупване, чувство на безпомощност и унижение, тя вече не просто „изпълнява мярка за неотклонение“. Тя причинява вреди.
Особено тревожно е, че разглежданите условия се отнасят до арест в София – столицата на България и най-големия град в страната. Ако подобно третиране се допуска именно тук, неизбежно възниква въпросът какви са реалностите в други места за задържане в страната?
3. Голите обиски и медицинските прегледи с белезници - особено чувствителна граница
Най-притеснителната част от случая не са само битовите условия. Особено тежки са твърденията за многократни голи обиски и за водене на медицински прегледи с белезници, колан и пранги.
Всяка мярка за сигурност трябва да има конкретна причина, да бъде необходима и пропорционална. Когато обискът се превърне в механична практика, без индивидуална оценка на риска, той може да загуби охранителния си характер и да се превърне в унижение.
Когато болен човек бъде воден на медицински преглед в състояние, което го излага публично и телесно унижава, въпросът вече не е само административен. Въпросът е цивилизационен. Държавата не става по-силна, когато унижава слабия. Става по-безконтролна.
4.Държавата носи отговорност за действията и бездействията на своите органи.Конституцията на Република България предвижда, че държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Това е чл. 7 от Конституцията. В контекста на местата за лишаване от свобода и арестите специално значение има и чл. 284 от ППЗИНЗС, който урежда отговорността на държавата за вреди, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Това означава нещо много просто: когато държавата държи човек зад заключена врата, тя носи отговорност за условията зад тази врата. Не може администрацията да каже: „Нямаме средства.“ Не може да каже: „Така е от години.“ Не може да каже: „Всички минават през това.“ Правото не приема мизерията за традиция.
4.1 Неравната мярка на обезщетенията. Особено тревожен е въпросът за размера на обезщетенията, които българските съдилища присъждат при различни форми на държавна репресия. В публичното пространство почти едновременно се появиха два случая: обезщетение от около 102 000 евро за бивш съдия, срещу когото е било водено наказателно преследване, и обезщетение от около 8 300 евро за жена, подложена на унизителни условия в ареста. Разбира се, всеки случай има своя конкретика. Незаконното обвинение,продължителността на процеса, професионалните последици, публичният натиск и личните страдания трябва да се преценяват индивидуално. Но въпросът остава: когато държавата е унизила човек в ареста, поставила го е в нечовешки условия и го е подложила на действия, засягащи телесната и психическата му неприкосновеност, не следва ли обезщетението да отразява реалната тежест на това посегателство?
Правото не трябва да създава впечатление, че болката на магистрата тежи повече от болката на обикновения гражданин. Достойнството няма служебна карта. Именно затова обезщетенията по такива дела трябва да бъдат не само формално присъдени, а реално справедливи.
5. Защо подобни дела са важни и за хора, които никога не са били в арест. Някой би казал: „Това не ме засяга. “Правата на човека най-често се проверяват не когато човек е силен, свободен и чут. Те се проверяват, когато човек е затворен, зависим от администрацията и няма контрол върху средата си. Ако държавата може да унижава задържан човек без последици, утре същата логика може да се появи в болница, дом за възрастни хора, социална институция, полицейско управление или административен кабинет. Затова тези дела са важни. Те не защитават само конкретния човек. Те поставят граница пред властта.
6. Практически извод
При лоши условия в арест, затвор или друго място за принудително задържане е важно да се събират доказателства:
- медицински документи;
- жалби до администрацията;
- сигнали до прокуратура, омбудсман, Министерство на правосъдието;
- свидетелски показания;
- снимки или други допустими доказателства, когато е възможно;
- данни за продължителността на престоя;
- доказателства за психически и физически последици.
Обезщетение може да се търси не само при физическо насилие, но и при условия, които кумулативно водят до нечовешко или унизително третиране.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Правовата държава не се познава по красивите думи в законите. Познава се по това как се отнася към човека, когато той е най-безсилен. Арестът може да ограничи свободата. Но не може да отнеме достойнството. Когато това се случи, държавата трябва да носи отговорност - не символична, не пожелателна, а реална.